Борсата може да е алтернатива на банковото кредитиране

banker.bg (09.02.2017) – Борсата може да е алтернатива на банковото кредитиране (Васил Велев, председател на Асоциацията на индустриалния капитал в България и изпълнителен директор на „Стара планина холд“ пред вестник „БАНКЕРЪ“)

Визитка
Васил Велев e роден на 1 април 1959 година. Той е сред учредителите и дългогодишен председател на Асоциацията на индустриалния капитал (АИКБ). Изпълнителен директор е на „Стара планина холд“ АД. Основни предприятия в групата са: „М+С Хидравлик“, „Хидравлични елементи и системи“, „Елхим-Искра“, „Българска роза“, „Боряна“ и „Фазан“.

Г-н Велев, ако вярваме на статистиката, излиза, че българската икономика се възстановява от кризата и дори е в много добро състояние – налице е икономически ръст, безработицата намалява, има излишък в държавния бюджет, нивата на резерва са високи, а лихвите по кредитите са на исторически ниски нива. В същото време Асоциацията на организациите на българските работодатели, обединяваща най-големите бизнес сдружения у нас, излезе със списък от приоритети, които ясно показват, че има още много нерешени проблеми. В различни измерения ли живеят държавните власти и бизнесът?

– Да, така е. Брутният вътрешен продукт расте с над 3%, а безработица на практика няма. Има хора, на които не им се работи или не могат да работят това, което се предлага като работа. Възнагражденията растат със 7-8 процента. Фискалният резерв е на рекордни нива. Имаше излишък в бюджета, което пък подобри фискалната ни позиция. Всички тези положителни факти обаче не се усещат съвсем ясно от хората, тъй като има и други факти, за които се говори по-малко. На последно място сме например по доходи в Европейския съюз. Това е така, защото сме последни и по производителност на труда, и по БВП на глава от населението. На дъното сме още в образованието и грамотността, а сме първи по корупция. Няма как при тези дисбаланси да кажем, че всичко е наред само заради моментния ръст на икономиката и пониженото ниво на безработицата. Тези тенденции трябва да се ускоряват.

Като говорим за състоянието на икономиката, то най-пряко се усеща през доходите на хората. А като че ли най-сериозните спорове между властта и бизнеса са свързани с минималната работна заплата. Има ли въобще някакво решение в случая, което да е приемливо за всички?

– В това отношение определено се плаща данък „популизъм“. Минималната работна заплата все пак е заплата и трябва да се изработи. Не може да се дава на млади и здрави хора ей-така, за да не са бедни. Впрочем, ние постоянно получаваме упреци от Европейската комисия, че едно необосновано повишаване на този праг води дотам нискоквалифицираните работници трудно да си намират работа или да минават в сивия сектор. Точно затова предлагаме нещо, против което няма разумни аргументи. А именно, минималната работна заплата да се договаря за различните икономически дейности. В момента Министерският съвет определя една сума за цялата страна, която по никакъв начин не е икономически обоснована. Не е взето под внимание и това, че има много големи разлики в нивото на заплащане за различните сектори
– в ИТ бранша се взимат над 2000 лв., докато в „Охрана и сигурност“ заплатите са под 600 лева. Какво е лошото или грешното да се определят диференцирани ставки?

Защо това не се случва, след като изглежда логично?

– В редица страни от Европейския съюз е така. И в тези страни средната безработица е по-ниска, а средните доходи са по-високи от държавите, в които минималната заплата се определя от правителството и е еднаква за всички сектори. Ние не сме се отказали да се борим за въвеждането на този принцип, защото сегашната ситуация е неприемлива. В едно предприятие например, ако средната заплата е 550 лв., а минималната е 460 лв., която с прибавения „клас“ става 515 лв., в крайна сметка се стига до там, че е без значение дали си учил, или не. Дали си специалист, или не. И тогава къде е мотивацията за квалифициране на работниците?

По този повод се сещам, че в началото на годината някои страни като Финландия въведоха експериментално т. нар. минимален базов доход. Какво е Вашето мнение за тази мярка?

– Едно време бяха прокламирани принципите на разпределение при социализма и при комунизма. При социализма беше „от всекиго според способностите, всекиму според труда“, докато за комунизма се казваше: „От всекиго според способностите, всекиму според потребностите“. Базовият доход долу-горе се доближава до комунизма. Всички трябва да дават според способностите си и да получават на този етап не според пълните, а според базовите си потребности. Това обаче няма как да стане. Защото много от тези, които ще получават базов доход, няма да искат да работят изобщо, а тези, които трябва да им го заработват, дали ще го направят тогава? А и откъде ще дойдат парите? При 7 млн. граждани по 314 лв. на месец, колкото е линията на бедност, се получават 26 млрд. лева. Което е почти колкото целия годишен бюджет на държавата. Да, ще се премахнат някои социални плащания, но подобна сума просто няма откъде да се вземе. Трябва данъците да станат 100 процента! Кой ще остане тук при това положение?
Финландският експеримент обаче е малко по-различен. Там става дума за 2000 безработни, на които всички помощи са заменени с базов доход. Това пести много държавни разходи за чиновници, които трябва да проверяват и да следят изплащането на десетките социални придобивки. Безработните пък няма да се притесняват да започнат някаква работа, била тя сезонна или дори почасова, защото няма да им спрат помощите. Ето при нас точно по тази причина се въведоха еднодневните трудови договори. И сега хората, които участват в прибирането на реколтата, вече излизат на светло. Докато преди се притесняваха да подпишат каквото и да било, за да не им спрат плащанията.

Основният проблем за работодателите обаче, изглежда, е липсата на кадри. Какво смятате, че трябва да се направи в това
отношение?

– Такава е ситуацията в цяла Централна и Източна Европа. В България проблемът е най-остър, но отново другите ще ни изпреварят при решаването му. В Унгария, Чехия, Полша вече предприемат мерки за по-лесното наемане на работна ръка от трети страни извън ЕС. Докато при нас синдикатите искат едва ли не да затворим границите и каквото имаме тук, това е. Но когато нямаме нужния инженер, който, образно казано, да пусне машината, няма да има и работници, които да работят. Просто няма как да се справим с липсата на кадри, ако не заместваме отлива, който имаме, с прилив от Украйна, Молдова, Западните покрайнини, Армения – там, където има българска диаспора, хора, които лесно могат да се интегрират. Чак след това идват Виетнам, Бангладеш и други.

Не трябва ли обаче да се промени и образователната система? Все по-малко хора у нас искат да учат за инженери, а именно такива специалисти се търсят най-много от бизнеса.

– Проблемът е много дълбок. Знаете, че в България още се говори на децата: „Учи, да не работиш“. Поради което има бягство от техническите специалности, от математиката, от точните науки. А образованието подготвя кадри в най-добрия случай за кол-центровете. Като цяло моделът е грешен, защото парите следват ученика, без да се вземат предвид нуждите на икономиката. Да, така е много по-лесно за управление и бюджетиране – X ученици по Y пари и толкова. Но училищата започнаха да си измислят какви ли не специалности с атрактивни наименования, само и само да привлекат повече ученици и да получат по-голям бюджет. Знанията пък са без значение, защото никой не изключва ученици, при положение че така ще му се намалят приходите. И после се питаме защо сме били на последно място по грамотност?

Какво е решението?

– Този принцип „парите следват ученика“ трябва да се промени. Необходимо е също да се възстанови професионалното образование, да се отпуснат държавни стипендии за дефицитни професии със задължение за реализация в страната.

Да, но се чу критика, че с тези стипендии искате едва ли не да закрепостите младите…

– Вижте, ние всички плащаме данъци, с които се издържа образователната система. Нормално е да искаме да получим образовани хора, които да започнат да създават стойност, за да може в крайна сметка да платим следващите данъци. Когато завършилите не идват при нас – в българската икономика, няма как да се поддържа системата.

Само че завършилите казват, че не им плащате добре.

– Да, това е проблем. Макар че у нас доходите растат най-бързо в ЕС, равнището им тук е такова. Ако повишим производителността още, заплатата ще е по-висока. В Полша средната заплата е два пъти по-висока от нашата, но и от там хората бягат. Управляващите обаче търсят начин да решат проблема с липсата на кадри, докато в нашата страна не се осъзнава проблемът.

Нищо, изглежда, не се прави и по друга болна тема за бизнеса – електронното управление. Толкова ли е трудно да се осъществи това начинание, или просто има нежелание сред управниците да въведат в цялост онлайн комуникацията?

– Единият проблем е, че след толкова години все още не сме се електронизирали, но не по-малко важно е, че голяма част от тези т.нар. административни услуги въобще не трябва да ги има. Би следвало чиновниците сами, по служебен път, да си набавят голяма част от информацията, а не да превръщат хората и бизнеса в посредници между различните ведомства. За което, отгоре на всичко, да плащаме и такси. Показателен е примерът с годишните финансови отчети, които сме длъжни да подаваме както в НСИ, така и в Търговския регистър. Същото е и със свидетелствата за съдимост. А когато дадена справка, удостоверение или друго ви трябва бързо, но съответната администрация го бави, възниква корупционният натиск. Това най-силно се усеща в инвестиционния процес, където за един строеж, да речем, са необходими купища документи.
Според мен проблемът може да се реши, само ако има управленска воля, като се подхожда системно и въпросът стои неизменно на вниманието на първия ръководител. Изхарчени са много пари, има много изградени системи, но някой трябва да ги задължи да си комуникират електронно. Несъмнено има съпротива в администрацията на всички равнища.

Нали в законодателството ни има разпоредби, които задължават администрациите да си набавят по служебен път данни, които физическото или юридическото лице вече е предоставило в друго ведомство.

– Наистина има такива текстове, при това в два закона. Има и предвидени глоби. Но, както виждате, те не се спазват.

А какво ще кажете за регулаторните режими и общата административна тежест, за която непрестанно слушаме как намалявала, но като че ли по-скоро се увеличава?

– Българската икономика е свръхрегулирана. Много повече от инак бюрократичния Европейски съюз, защото върху директивите на Брюксел у нас се слагат допълнителни национални изисквания. В същото време новият американски президент Доналд Тръмп въведе едно просто, но ефективно правило – който иска да се въведе някаква регулация, трябва да предложи премахването на две други. Но там си имат централизирано звено, което следи тези неща. Докато при нас нямаме структура, която да се бори с бюрокрацията.

В приоритетите си за тази година сте записали и създаването на условия за финансиране на малкия и средния бизнес чрез
капиталовия пазар. Може ли наистина у нас да има алтернатива на банковото кредитиране?

– През последната година цените на акциите стигнаха такива нива, при които вече има предпоставки за финансиране на проекти чрез борсата. Има и ясно разбиране в новото ръководство на Комисията за финансов надзор, че е необходимо да се облекчават процедурите. В приетата стратегия за развитието на капиталовия пазар пък е заложено създаването на специален сегмент за малки и средни предприятия, така че много по-лесно да набират средства. Затова очакваме борсата да се превърне в алтернатива на банките. И дори да стане предпочитан източник за финансиране в случаи, когато дадено предприятие има добър проект, но няма как да обезпечи банков кредит.

Пред България предстои председателството на Съвета на Европейския съюз. Участват ли бизнес организациите в процеса
по подготовката му?

– Бизнесът до момента не е участвал в този процес, но имаме амбиция да се включим. Идеята ни е да вкараме в дневния ред някои важни въпроси, като този с дефиницията за малки и средни предприятия например. Европейските разпоредби не са адекватни спрямо нашия пазар и едно предприятие с над 250 работници, но с малък оборот и активи, се смята за голямо. Това грешно дефиниране води след себе си ненужно усложняване в администрирането, ограничава възможностите за кандидатстване по европрограми и т.н.